Благодаря за поканата, благодаря за оказаната ми чест и също така благодаря за това, че моето изказване е първо, а не както някой път се случва - последно. Първото изказване може да бъде значително по-лесно от всякакви по-нататъшни изказвания, защото изказващият се пръв може да си позволи да скицира някаква обща картина на основата на свой опит, без да влиза в големи подробности. Именно това с ваше позволение ще направя в следващите няколко минути, като ще говоря на основата не само на общи познания за ситуацията в страната, но предимно на основата на работата и изследванията, които сме извършили в Центъра за социални практики от 1993 г. насам.
Не би било лошо винаги да оглеждаме откъде сме дошли и какво носим от миналото в себе си все още, поне за да познаваме терена. Често пъти, въртейки се във всекидневието, забравяме да се издигаме на малко по-високо ниво и да огледаме нещата от птичи поглед. Традицията, която носим в себе си, е пълна с онези предизвикателство, които всекидневно решаваме както в гражданските организации, така и в случая - в местните власти. Предизвикателствата произтичат от самата конструкция на отношенията между граждани и институции на държавната власт, които в страни като България, са наследени не само от тоталитарния режим, но имат основа и в предвоенната действителност, която в никакъв случай не е модерна, а е по-скоро традиционно селска и в някаква степен - олигархическа.
Наследството от предвоенна България и тоталитарния режим ние фиксирахме с едно много голямо изследване, което включи всички държавни институции и няколко общини. Това наследство го фиксирахме през 1993 - 1994 г. заедно с нашите приятели от фондация "Янко Сакъзов".
Накратко - какво видяхме в отношенията между гражданина и властта. Най-общо казано, във всеки контакт между гражданина и властта на всяко ниво се сблъскваха две култури - културата на представителя на властта, който мисли за себе си като високопоставен и държащ ресурси и власт, и гражданина, който мисли за себе си като човек на по-ниско стъпало. Тоест, в нашата традиция първата крачка за осъществяване на взаимодействие, дори и за диалог - равнопоставеността, е сложна. По принцип двете култури, които се сблъскват, мислят една за друга като по-висша и по-нисша и се разминават.
Тогава в това изследване изкарахме няколко модуса как гражданинът гледа на властта в такъв тип култури като нашата. Общо взето - по три начина. Или гражданинът отива при властта, за да се моли за нещо - модусът на молителя, или гражданинът от време на време му омръзва и вдига някакъв вид - бунт, предимно скандал, някой път личен бунт - в повечето ситуации - това е модусът на бунтара. Има и трети модус, който е гражданинът, който се опитва да използва нелегитимни ресурси, нелегитимни канони, като например това, че братовчед му е заместник кмет, за да изтегли някакъв ресурс от държавата. Общо взето това са характерни модуси за такъв тип общества като нашето. Тук бяха заровени голяма част от проблемите, които избликнаха в последните години.
Как да се отнася в този контакт - в сблъсъка на тези култури, как по принцип типично в средата на деветдесетте години, а в много голяма степен и до сега, се отнася държавният служител към идващия до него гражданин. Общо взето отново има два основни модуса. Първият модус е отношение към гражданина като към някакъв разрушител на всекидневието на съответния държавен служител, който не е подреден около гражданина, а около служителя, което лежи в основата на цялата тази бруталност и арогантност, която продължаваме да срещаме в нашето всекидневие в отношенията ни с държавните органи. Развива се все по-силно един друг модус на отношение на чиновника към гражданина, който по принцип е положителен. Това е образът на гражданина като човек, комуто трябва да се окаже някаква помощ, който не знае, не разбира, но има право да иска. Това отново обаче е неравнопоставено, защото тук гражданинът често пъти се възприема като едно дете, неориентирано в дебрите на властта, често пъти и неграмотно. Това е част от картината. Но с такава култура излезнахме от тоталитарния период и тази култура продължаваше да действа в годините на хаоса, пък и не е изживява, както много добре знаем, и до сега. Основният проблем е, че няма равнопоставеност, няма условия за диалог. Диалог може да има само между хора, които са равни. Всичко друго се обръща в други форми на човешко общуване.
Какво е развитието и перспективата и защо, както много други организации, в последните години Центърът за социални практика доскоро почти в сто процента се занимаваше само с инициативи извън столицата, извън централната държавна власт? Защото потенциалите са потенциалностите за най-различни постижения в посоката на модерност и са много големи именно на местно ниво. За какво става дума?
Първо, всички социологически изследвания и всички, които работят на местно ниво, отчитат нещо много явно, което се появи в последните две три години. За пръв път взе да се появява в изследвания през 1996 г. може би. Част от подредбата на идентификацията на следтоталитарния българин е това, че средният човек все по-ясно се идентифицира с общността и общината, в която живее. Унищоженото от комунизма публично пространство се възстановява на ниво общност. Общността, в която се живее, става центъра на гражданското общество и един класически медиатор между индивида и неговото семейство, от една страна, и държавата, централата, от друга. В последните месеци това го виждаме много ясно. Увеличаването на интензивното...(момент на обръщане на касетата)...не само поради факта, че идентификацията върви на общностно ниво, ами и поради една революция, която стана в местната власт незабелязана преди три, четири, може би и пет години, когато местната власт престана да възприема себе си като комисар, емисар, представител на централната власт, както беше при комунизма, а се обърна. И това тогава го направи възможно дори и тази фондация, оглавявана от госпожа Капитанова. При това "обърна се" в смисъл да възприеме себе си вече като представител на общността. Това е типично демократична позиция. При това обръщане вече и идентификацията на гражданите с местната общност се появява онова поле на възможности за постигане, в което ние абсолютно всички в момента работим. На тази основа тече диалогът между граждани и местна власт, който е много по-лесен извън столицата, отколкото е в столицата с централните ведомства. На тази основа в много общини диалогът е преминал в по-висша фаза на взаимодействие и решаване на проблемите на общността, на общината в партньорство с граждани, не само с граждански организации, но дори и с енергични граждани.

Оттук по един естествен, плавен начин влизам в завършека на това кратко експозе. Не знам кого от присъстващите на какво ниво бих провокирал с тази картина, срещу която залага колкото количество пари искате - можем да се хванем на бас още тук, че следващите десет-петнадесет години ще стане следното.
всеки, който е провел, Всеки, който е провел едни по-дълбоки сондажи на начина, по който българското общество се преподрежда спонтанно, вижда нещо много елементарно. Българското общество спонтанно, без да му е зададен модел, без да му е зададен макет, без да му е зададена някаква официална идеология, се преподрежда отдолу нагоре и на основата на общностите. Този процес ще продължи. Този процес влиза в остро противоречие с централната политическа традиция от началото на 30-те години насам, която политическа традиция е към централизация на власт и на ресурси. Тези два процеса рано или късно могат да направят две неща: или да се сблъскат помежду си или да влезнат в онзи диалог - вече втори пласт на диалог, между местната общност, местната власт и местните граждани, от една страна, и централната власт, от друга, който диалог след 10 - 15 години да породи това състояние, което би било естествено за нашата страна и нашата култура. А това състояние е едно стройно, прозрачно, съвременно централно правителство, централна власт и едно разнообразие от активни саморегулиращи се общности из страната. По един парадоксален начин, ако вместо да се сблъскат двете тенденции към децентрализация, условно казано, и централизация, те влезнат в диалог и уговорят бъдещето заедно, то този по този парадоксален начин България от крайно изостанал тип общество ще стане един тип общество,точно съвпадащ с процесите, които текат в онези страни, които са най-отдавна членки на Европейския съюз, с което приключвам.
Благодаря за вниманието.