Иван Ненов,
Председател на ОбС - Габрово

През годините на преход към демократичното управление най-мащабните промени с най-значими резултати отбеляза местното самоуправление, и то - въпреки огромния отпор от наследените традиции и структури на тоталитарната държава, но благодарение на естествения стремеж към демокрация в общините, десетките европейски и американски програми и хилядите обучени специалисти. В историята на България няма друг пример на такава мащабна програма за обучение по държавно управление. Но явно не всички се учат, щом в политическото прост---ранство и медиите се появиха и много "нови" идеи за реформа в местното самоуправление, които не са в посока разширяване на демократичните принципи, не отчитат поетите международни ангажименти, положителния опит в практиката до сега и не на последно място - условията за членство в ЕС.
Един от най-важните стандарти за изграждане на обединена Европа, постигащ единство в разнообразието от демо-кратични форми на управление, е Европейската харта за местно самоуправление (ЕХМС, в сила от 1 септември 1988 г.) В нейната основа е правото на всеки гражданин да участва в ръководството на общината и областта, в която той живее и получава основните услуги - административни, комунални, социални и др. Хартата задължава страните да приемат няколко основни правила, които гарантират политическа, административна, финансова и нормотворческа самостоятелност на местните власти.
България ратифицира Хартата на 17.03.1995 г. с което, освен ангажимента по спазването й, пое и задължението да приведе законодателството си в съответствие с правните норми, заложени в нея. (В случаите, когато има противоречия между норми на хартата и норми на вътрешното законодателство, предимство има международното споразумение.) Практиката до сега не е оптимистична, а противопоставянето между общините и Конституцията по така наречения "Патентен данък" налага или друго тълкувание на Конституцията, или нейната промяна за изпълнение условията на чл. 9 ЕХМС, гарантиращи финансовите отговорности на общините и истинско местно самоуправление.
В каква посока трябва да бъдат бъдещите промени в законите за местно самоуправление и административно-териториалното устройство?
Общината е основната териториална единица на местното самоуправление. Европейската практика показва, че оптимална община (включително по територия и население) е тази община, която самостоятелно или в съдружие с други общини може да предостави на своите граждани оптимални по качество и цени услуги (водоснабдяване, транспорт, образование, здравеопазване и др.) През последните десетилетия много европейски страни проведоха трудни реформи в тази посока главно чрез намаляване броя на общините:
Белгия (1971 г.): от 2 359 до 589 общини;
Швеция (1974 г.): от 2 500 до 284 общини.
В момента България е в изгодно положение (260 общини) независимо, че е нормален стремежът за образуване на нови общини. Естественият коректив за прекомерното нарастване на броя им не е само големината на територията и населението, а преди всичко изискванията за функционалност и финансова възможност. (Не трябва да се допусне "роене" на община по местнически и партийни подбуди с цел по-пряко финансиране от държавата.) В Европейската практика няма понятие "кметство" и "кмет на кметство". Някои от тези териториални единици биха могли сами или чрез сдружаване да се обособят в общини, а останалите да получат по-добро обслужване и представителство в общинските съвети на съответните общини. В тази връзка излишен бе спорът дали да се избират или назначават кметовете на кметства!
Общинският съвет, "чиито членове са избрани чрез свободни, тайни, равни, преки и общи избори" е органът, който, съгласно чл. 3 ЕХМС, "управлява в рамките на закона съществена част от обществените дела на своя собствена отговорност и в полза на своето население".
Броят на общинските съветници в българските общини отговаря на практиката в Европа, дори в някои случаи е по-малък, затова будят недоумение някои идеи за неговото намаляване, мотивирани от икономически съображения, но преследващи други цели. Атаките към общинските съвети са налице (по подобие на атаките към НС), включително и с обвинения в некомпетентност. Ако тези обвинения понякога са верни, те доказват, че има случаи на избор на общински съветници не по компетентност, а само по политическа лоялност.
Като орган на местното самоуправление общинският съвет пречи само на тези, които искат да управляват, а не да участват в самоуправлението. Тук реформите трябва да бъде в посока на гарантиран териториален избор на общински съветници и подобряване качеството и отговорността на общин-ския съвет като цяло:
мажоритарен избор на поне част от общинските съветници за обособени квартали и населени места;
общинският съвет да избира кмет и зам. кметове, които колективно, с разпределени пълномощия и отговорности, ръководят изпълнителната власт (аналогията е пълна с избора на кабинет в една парламентарна република);
като модел може да се използва перфектно действащата организация на общините в Швейцария, където, освен всичко, кметът е равен сред равно избрани.
Изпълнителната власт наследи (след 1989 г.) една осакатена общинска администрация. До тогана всички най-важни дейности в общините и регионите се управляваха от партийни структури, в които правомощията на първия секретар са мечта на мнозина. Те бяха ликвидирани, но нови структури, макар и трудно, въпреки съпротивата срещу децентрализацията, трябва да се изградят, защото колкото по-рано стигнем до европейските стандарти в местното самоуправление, толкова по-добре за държавата ни (Харта на Европейските градове и др.)
Областите са второ ниво на местното самоуправление. За тях освен изискванията на ЕХМС, определящи правомощията и управлението, особено актуални са договореностите от РИО (1992 г.) От 1997 г. принципът за устойчиво развитие е централен елемент от Договора на Европейския съюз и държавите, които се стремят да се присъединят към него, трябва да го приложат към цялата своя политика и законова уредба. Основните изисквания към устойчивите власти са силна икономика, чиста околна среда и пълни услуги на населението. Тези условия са нормално изпълними при сравнително големи територии, оптимални комуникационни връзки и общи икономически интереси. (В момента в Полша върви трудна реформа по окрупняване на съществуващите 49 воеводства в 15 - 17 устойчиви области.)
Реформата в България трябва да надделее но-сталгията към окръжните структури, които бяха изградени при други условия и с други цели, и местния шовинизъм:
областите да бъдат естествени и устойчиви икономически региони, партньори помежду си и бъдещи партньори на европейските региони;
областите да не носят имената на областните центрове (което създава естествено противопоставяне на градовете), а обединяващи географ-ски понятия;
областният център не трябва да осигурява предимства, а преди всичко задължения, включително и осигуряване на удобна транспортна връзка на всички общини с него.
Общините са естествения полигон за политиката на държавата. Тук гражданинът със своите проблеми е лице в лице с реалната власт - местната власт. Практиката от 1992 г. показва, че във всички случаи, когато на общините са делегирани законови правомощия, те са се справяли успешно (реституция, общинска приватизация и много други). Твърдя, че ако в Закона за земята от 1992 г. бяха дадени реално правомощия на общините, до сега не само щеше да бъде върната земята, а щяха да бъдат реализирани различни форми на стопанисването им заимствани от традициите и европейския опит.
Местната власт е най-добрият и реален партньор на централната власт, защото е спечелена за демокрацията и децентрализацията, но тя е и естественият коректив и опонент на всяко правителство. Ето защо местната власт се нуждае от европейски дух и държавническа мъдрост, а не от тясно партийни интереси. Защото силна и стабилна мест-на власт означава силни общини и силна държава, а слаба и нестабилна местна власт - слаби общини и ... силна тоталитарна държава.