Светослав Иванов, юридически експерт, ФРМС

В ДВ бр. 130 от 5 ноември 1998 година бе обнародван Законът за администрацията. Законът влиза в сила един месец след обнародването му, съгласно параграф 11 от Преходните и заключителни разпоредби.
Множеството обаждания в офиса на Фондация за реформа в местното самоуправление с молба за тълкуването на параграф 1 от Преходните и заключителни разпоредби на закона стана повод за настоящия коментар, който се надяваме да стане и основание за публична дискусия по темата. Тъй като ФРМС не е организация, която би могла да дава официално тълкуване на законовите разпоредби, изразените становища са по-скоро авторови мнения, изказани с надежда те да предизвикат по-широка дискусия по разглежданите теми.
Съгласно параграф 1 от Закона за администрацията, " за срок от 5 години от влизането в сила на този закон задължителни изисквания към лицата за заемане на ръководни длъжности в администрацията са:
да не са заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политическия и административния апарат на БКП;
да не са били сътрудници на бившата Държавна сигурност от която и да е категория, посочена в Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност".
В 30-дневен срок от влизането на закона в сила, лицата, заемащи ръководни длъжности, са длъжни да представят пред органа, който ги е назначил, декларация за наличието или отсъствието на данни по посочените текстове. Министерският съвет определя реда за проверка на декларираните данни, както и реда за освобождаване на лицата, които не отговарят на изискуемите по закон обстоятелства за заемане на съответната ръководна длъжност.
По силата на така цитираните законови разпоредби, лицата, заемащи определени ръководни длъжности, са длъжни да декларират обстоятелства, касаещи политическа принадлежност и сътрудничество със структури, законово установени към определен етап.
Именно така цитираните разпоредби предизвикаха известно напрежение сред някои от читателите на Информационния бюлетин на ФРМС. Заеманите от тях определени длъжности в апарата на БКП и тяхната евентуална принадлежност към структурите на бившата ДС са повод за тези притеснения. И в тази връзка неволно възниква въпросът: "Не е ли закъснял фатално този законов текст, нямаха ли достатъчно време доносниците от 6-ти отдел на ДС заедно с техните другари - партийни величия, кадровици и политически мутанти - да създадат мощни фирми, да изнесат откраднатите пари зад граница, да създадат международни финансови бастиони, в които да прикрият срамното си минало?"
Въпроси без отговор
Извън емоциите следва да се опитаме да открием отговор на въпроса каква е философията на закона, каква е посоката на развитие на нормативната уредба - към европейското законодателство или към мрачните прецеденти на правото от недалечното ни минало, към Обединена Европа или към кошмарите на тоталитарната държава на Джордж Оруел.
За какво става въпрос всъщност ?
Законът за достъп до документите на бившата ДС (обн. ДВ, бр. 63 от 6 август 1997 г.) в своя параграф 1 от Допълнителните разпоредби визира кръга лица, които следва да се считат за сътрудници на бившата Държавна сигурност. Те биват:
1. "нещатни сътрудници" - български граждани, които са изявили писмена готовност да доставят информация и/или са доставяли информация на бившата Държавна сигурност;
2. "щатни сътрудници" - български граждани, които са били на служба в бившата Държавна сигурност;
3. "картотекирани сътрудници".
В Решение 10 на Конституционния съд от 22 септември 1997 г. по конституционно дело 14 от 1997 г. четем:
" Като картотекирани сътрудници се определят лицата, чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационния дневник на бившата ДС. За тези лица няма доказателства, че те са доставяли информация. Законът предполага наличието на "сътрудничество" единствено въз основа на записа в картотеките и регистрационния дневник. ( ) Справочната картотека и регистрационните дневници се съставят и съхраняват едностранно от органите на бившата ДС. Съдържанието им се пази в тайна от сътрудниците. Те нямат достъп нито до картотеката, нито до регистрационните дневници. Нещо повече, от Заповед 3900 от 11 ноември 1974 г. на министъра на вътрешните работи е видно, че при разработването за вербуване, от вербуваните лица е укриван дори фактът за принадлежност на оперативния работник към определена структура на ДС. Картотекирани и регистрирани са били не само действащите сътрудници, но и лица, подготвяни за вербовка, както и лица, чиято вербовка не се е състояла (чл. 50 от Инструкцията за оперативния отчет на ДС - I-20 от 20 януари 1978 г.).
Картотекирани и регистрирани остават и сътрудниците, които са изключени поради предателство към органите на бившата ДС, нечестно сътрудничество или отказ от сътрудничество
Поради изложените съображения съдът счита, че качеството на едно лице като "сътрудник" на бившата Държавна сигурност следва да се определя само във връзка с наличието на безспорни доказателства за съзнателно доставяна информация на бившата ДС "
Вероятно, законодателят е имал предвид тези мотиви на Конституционния съд при определянето на приложното поле на законовия текст. В противен случай законовите разпоредби могат да послужат за нечистоплътни амбиции на определени кръгове за "разчистване на сметки" или на територии - едни кошмарни прецеденти от близкото ни минало
Остават открити обаче няколко въпроса.
В мотивите на Решение 10 на Конституционния съд четем :
"Поначало принадлежността към бившата Държавна сигурност не засяга доброто име на проверяваните лица. Тяхната дейност е била правно регламентирана дейност и като цяло нейната аморалност може да бъде имплицирана само ако действащото по онова време право е било обявено за противоконституционно."
" Конституционно недопустимо е обаче законодателно да се създава колективна презумпция за укоримост на определени категории правно регламентирани дейности без установяване на конкретни дейности на определено лице. Създават се условия за накърняване на достойнството и правата на гражданите, които са конституционно защитени ценности. Българската държава е длъжна законово да гарантира достойнството и правата на личността (чл. 4 ал. 2 от Конституцията) "
Следва да цитираме няколко текста от Конституцията, които пряко се отнасят към темата:
Съгласно чл. 38 от Конституцията, "Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения, нито да бъде задължаван или принуждаван да дава сведения за свои или чужди убеждения "
Член 6 от Конституцията е категоричен: "Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Ал.2. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние."
В Държавен вестник, бр. 80 от 2 октомври 1992 г. е обнародвана ратифицираната със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г., в сила от 7 септември 1992 г., Конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Вероятно, при приемането на Закона за администрацията, законодателят е пропуснал да прочете цитираните конституционни текстове, както и чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, съгласно който: "Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак".
Би било уместно в тази връзка да припомним и текста на чл. 25 (с) от Международния пакт за граждански и политически права (ратифициран с Указ 1199 на Президиума на Народното събрание от 23 юли 1970 г.): "Всеки гражданин има правото и възможността, без каквато и да е дискриминация ( ) и без неоснователни ограничения да има достъп при общи условия на равенство до държавните служби в своята страна."
Нека си припомним и един конституционен текст, който е категоричен в тази посока. Съгласно член 5, ал.4 от Конституцията: "Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат."
"Пътят към Европа", или поне онези стъпки на политическите сили, които самите те определят като "приобщаване към Европа "може би следва да бъдат съобразени именно с Европейските ценности, отразени в международно признати конвенции и нормативни документи, служещи като гарант за демократичните процеси в страните, ратифицирали тези документи.
И в тази връзка нека си припомним текста на чл. 6, ал. 1 от Конституцията, който е в унисон с европейските ценности: "Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права."
След мълчаливото одобрение на закона от Президента на Република България, вероятно следва Конституционният съд да се произнесе върху съответствието на Параграф 1 от Закона за администрацията с текстовете на Конституцията и ратифицираните международни спогодби и конвенции.
Ако счете за необходимо.