Денчо Славов,
юрисконсулт, Община Сливен

При обсъждане въпросите за местното самоуправление възникват спорове относно минималните и максималните размери на териториите, върху които то са разпростира.
За да се направи изследване върху този проблем, е необходимо, на първо място да се дефинира понятието "местно самоуправление".
Легалната дефиниция на понятието е дадена в Европейската харта за местно самоуправление, подписана от нашата държава и ратифицирана от парламента през 1995 г. Съгласно този нормативен акт на международното право "Под местно самоуправление се разбира правото и реалната способност на местните власти да регулират и управляват в рамките на закона съществена част от обществените дела на своя собствена отговорност в полза на своето население".
Местното самоуправление е вид самоуправление. Като такова то има общи черти с всички форми на самоуправление, като има и специфични особености, които го отличават от тях.
Такъв общ принцип е автономията в три от четирите й форми: нормотворческа, административна и финансова.
Този принцип е присъщ и на държавното само-управление, на самоуправлението на междудържавните организации и самоуправлението на организациите, за които териториалната разположеност и обхват не са главна черта, като сдруженията с нестопанска цел, търговските дружества и образувания и др.
Местното самоуправление е по-близко по характер до държавното самоуправление, отколкото самоуправлението на другите сдружения - професионални, акционерни и др. По-голямата близост до държавното самоуправление произтича от факта, че и двете имат като главна предпоставка територията, върху която живее населението, което се самоуправлява.
Затова и за двата вида самоуправление въпросът за максималните и минималните територии, върху които се разпростира, е много важен.
Най-актуално в тази сфера напоследък е промяната в териториалния обхват на най-малките административни единици, управлявани не от самоуправително тяло, а от представител на централната изпълнителна власт - областите.
Тук няма да се спираме на съотношението и колизиите между двата вида самоуправление, които в исторически план, конкретно за България, са били много променливи и динамични.
Към настоящия момент действащите нормативни актове в нашата страна и по-конкретно Конституцията и Законът за административно-териториалното -устройство на РБ регламентират разделянето на територията на републиката на административно-териториални единици - области и общини, съставни административно-териториални единици на общините - кметства и райони и териториални единици - населени места (градове и села) и селищни образувания (вилни зони и промишлени зони).
Всички тези единици притежават присъщи качест-ва: територия, граници и наименование, а областта, общината и кметството освен тях притежават качествата население и административен център.
Конституцията и ЗМСМА предвиждат местното самоуправление да се осъществява само върху територията на общината.
Това означава, че само в общински териториален обхват действат в пълен обем двата органа на местното самоуправление, избрани пряко от населението: общински съвет и изпълнителен орган - кмет на община.
Съставните административно-териториални единици на общините - кметства и райони - не притежа-ват в пълен обем правото на представително самоуправление, тъй като не могат да образуват регламентиран от правото основен ръководен орган - съвет на представителите на населението. Такъв орган притежават само районите.
Считам, че липсата на такъв ръководен орган е недостатък на местното самоуправление, който неминуемо води до проблеми в цялото самоуправление.
Първопричината за разделянето на самоуправлението на държавно и местно е обективното съществуване както на задачи и цели, чието решаване и постигане засяга интересите на цялата нация,така и на такива, засягащи отделната община или населено място.
Не може да се отрече фактът, че има проблеми, които стоят за разрешаване, и, най-важното, могат да бъдат решени само със силите и средствата на един град или село, а те ще бъдат решавани от волята на населението на други градове и села, за които проблемът не съществува.
Това противоречи на същността на самоуправлението.
Действително Законът за допитване до народа предвижда някои форми на пряка демокрация, при която жителите на населеното място могат да вземат решения по специфични въпроси. Това е местният референдум и общото събрание на населението. Процедурата за вземане на решения в тези случаи е доста тромава. Още при определяне правото на инициатива за провеждане на местен референдум или общо събрание на населението, се виждат недостатъците на тези форми на пряка демокрация. Такава инициатива за местен референдум или събрание имат една четвърт от жителите, законът използва термина "гласоподаватели" на конкретното населено място. На всеки е ясно колко трудно се сформира воля на множество от хора. От практическа гледна точка единственото лице, което едновременно е и пряко заинтересовано от разрешаване на проблема, и може бързо да прояви инициатива за референдум, е кметът на населеното място.
Но кметът на населеното място, макар да е пряко избран от гласоподавателите на кметството, все пак е избран с волята на част от това население.
Възможно е, като се имат пред вид индивидуалните особености на дадена личност, едноличният орган на изпълнителната власт на кметството по някаква причина да не желае решаването на конкретния проблем.
Следователно, тези предвидени от закона форми на пряка демокрация не са много ефективни.
Считам, че в нашето законодателство в настоящия момент съществува празнота в това отношение.
Не е лишено от смисъл предложението местното самоуправление в пълния му обем да бъде сведено и до административно-териториалната единица "кметство".
Сега самоуправлението на кметството е едно полусамоуправление. Населението на кметството избира пряко орган но изпълнителната власт - кмет, а същевременно не избира основен представителен орган, който да взема решения - съвет на кметските съветници. Органът на изпълнителната власт трябва да изпълнява решения на основния орган - на общото събрание на населението или на пълномощниците. Само че в кметството няма такъв по-стоянно действащ орган. Следователно, не същест-вуват актове, произтичащи от волята на местното население, които да бъдат изпълнявани.
Кметът изпълнява само решения и задачи, делегирани му с нормативни актове или индивидуални административни актове на държавните органи или органите на местното самоуправление.
Това е една от причините напоследък да се коментират предложения за назначаемост на кметовете на кметства.
След като тези органи изпълняват само решенията на по-висши от тях органи на местното самоуправление, би следвало те да бъдат назначавани от тези органи. Например, кметовете на населени места да се избират от общинския съвет по предложение на кмета на общината.
Броят на населението на кметството е достатъчно голям, за да не може ефективно да се прилага пряката демокрация, и същевременно достатъчно малък, за да възникват специфични проблеми, които не интересуват цялата община, за да е необходимо да се прилага представителна демокрация чрез постоянно дейст-ващ орган - общо събрание на кметските съветници, избирани пряко от съответното население.
За да се икономисат материални средства и ненужна социална енергия, може да се предвиди единст-вено в града, който е център на общината, да не съществува такъв колективен орган, защото и без друго общинските съвети решават преди всичко проблемите на този град.
Не бива да се прави аналогия между сегашните органи на местно самоуправление и тези, съществуващи преди 1989 г., като селсъвети, градски народни съвети, окръжни народни съвети и др.
Тези органи действително съществуваха, бяха регламентирани нормативно, но по това време местното самоуправление представляваше само форма без съдържание. То беше много далеч от съвременното понятие, определено в Европейската харта за местно самоуправление.
Разбира се, срещу подобна идея могат да се намерят и контрааргументи.
Действително, няма да бъде лесно осъществяването на автономията на кметството като самоуправляваща се единица в пълния обем на четирите й форми.
Затруднение ще създаде финансовата автономия и, по-специално, правото на местните органи на кметството да определят размера на местни такси, както и въпросите за правата на собственост върху вещи на кметството. Няма да бъде разгърната в пълен обем нормотворческата автономия. Тези органи най-често ще издават индивидуални административни актове с множество адресати, както и решения, с които ще възлагат задължения за кмета на населеното място. Трудно е да се посочи материя, която би могла да бъде регулирана от тези органи чрез нормативен админи-стративен акт.
Но, въпреки това, създаването на такива постоянно действуващи колективни органи, които ще бъдат в малък състав, може да намери оправдание.
Намаляването на териториалния обхват на местното самоуправление до територията на кметството ще допринесе за разтоварването на общинските съвети от решаването на някои специфични за населените места проблеми.
Това ще допринесе и за създаване на чувство за отговорност у населението на града и селото, на умения за модерно водене на преговори за разрешаване на местни конфликти, които умения пък ще спомагат на отделните граждани в цялостния им живот, в управлението на общината, на държавата, на формалната или неформалната организация, в която участват.