Дочо Михайлов, управител на А.С.А.
(агенция за социологически проучвания)
Пиша тази статия, защото действително вярвам, че местното самоуправление е един от изходите на сегашната ситуация в България. И защото в реалното местно самоуправление все още има много повече управление, отколкото само.
Смята се, че теглото на частицата само би нараснало, ако хората чрез свои граждански инициативи участват в по-голяма степен в непосредственото управление на общините. За да се случи това, са необходими поне две неща: Първо, хората да искат и да могат да се само-организират и, второ, местната власт да е съгласна да сподели с тях властта.
Нека допуснем, че повечето от кметовете и общинските съвети искат да споделят властта с управляваните, защото са убедени, че гражданската инициатива ще закрепи властта им, а няма да я уязви. Но да се поставим на мястото на хората, които искаме да се самоуправляват. Или да поставим казуса по друг начин: нека излезем от ролята си на местна администрация или на анализатори и се попитаме как ще решим личните си проблеми чрез гражданска инициатива. Според скорошно проучване България би станала едно по-добро място за живеене, ако се намали безработицата (74,1%), ако се подобри здравеопазването (39,4%) и се намали корупцията (34,7%). Няколко наши проучвания показват, че хората очакват основните им проблеми да се решат по-скоро от централната власт, отколкото от общината, и още по-малко - от собствени инициативи. Налице са високи про-държавни и про-социални очаквания - хората поставят на последно (!) място възможността държавата да се оттегли от икономиката, за да стане България едно по-добро място за живеене. Едва 5,1% от жителите на 5 балкански общини смятат, че общината може да способства за нарастване на доходите им. В действителност каква гражданска инициатива бихте подели вие, ако сте уволнен и станете безработен или ако сте болен и нямате пари за лекарства? Друг е въпросът с корупцията, но в този случай инициативата като че ли е на страната на самата местна администрация.
Но нека бъдем конструктивни. Какъв ресурс за граждански инициативи има в нагласите и разбиранията на хората, такива каквито са?
Сред различните общински функции най-висок потенциал за гражданска инициатива имат проблемите на чистотата - 82,6% смятат, че те могат да бъдат решени чрез лична инициатива. Далеч след тях се нареждат общинските фирми за чистота (59,6%) и едва 9,9% очакват проблемите на чистотата да се решат чрез държавни субсидии. Все пак не бива да се преувеличава готовността на гражданите да решават проблемите на чистотата сами. Навремето, в четвърти клас, другарката С. ни учеше като си изядем кифлата, да не хвърляме хартийката на улицата и, ако наблизо няма кошче, да я носим със себе си (!) докато срещнем такова по пътя си.
Друга тема, предполагаща повече инициатива от страна на гражданите е тази за децата. Като че ли традиционното разбиране за ролята на родител до живот започва да се променя: 69,1% биха желали детето им само да си намери работа. Този показател за лична инициатива нараства до 72,8% сред бизнесмените, 70,1% сред младите хора и 79,9% сред висшистите. Налице е съзнанието, че ресурсите на държавата са ограничени и ще продължават да намаляват. Все пак държавата застава на второ място в класацията на институциите, отговорни за намиране на работа: преди пазара (фирмите, които осигуряват работни места - 37,2%). Запитани кой трябва да се ангажира с коригирането на пропуските в образователната система, хората отново обръщат поглед към правителството (80,6%).
Все пак готовността за гражданска инициатива в областта на образованието личи от факта, че 44.1% от хората биха участвали в родителски комитет, който да контролира или управлява училището, където учи детето им.
Следователно, когато гражданската инициатива е поставена в практичен и обозрим контекст, тя не изглежда чак толкова невероятна. Не знам дали хората не допускат повече инициативи по отношение на чистотата по навик заради старите съботници. Но едва ли те биха искали да се повтаря идеологизирането на една толкова непосредствена потребност на цивилизования човек като чистотата.
Би трябвало да помним това, защото гражданското общество, гражданска инициатива и т. н. лесно могат да се превърнат в нови идеологеми и клишета, ако зад тях няма реални граждански практики. (Днес, след 10 години преход, може да се види плакат пред Западен парк в София, който гласи горе-долу следното: Да превърнем Община Илинден в пример за местно самоуправление! ) Готовността на хората да поемат и да припознаят една или друга гражданска инициатива като своя и постижима е изключително важна.
Местните медии са друга сфера, която не само може да провокира, но и реално генерира гражданско участие, дори и да не искаме това. Телевизията, както казва Умберто Еко, е домакински електроуред. За разлика от другите електроуреди той изисква диалог - нещо, което би трябвало да бъде ултимативна цел на гражданската инициатива. Според цитираното проучване 87,5% от респондентите се информират от държавната телевизия, 20,6% - от кабелни и 16,8% - от частни ефирни телевизии. Същото важи и за пресата - 49,1% разчитат на централни вестници, а само 9,7% - на местни. Предизвикателството тук е, че нещо за медиите се случва, когато те (медиите) имат информация, а не когато ние смятаме, че има събитие. Следователно, ако администрацията иска нещата да се случват в общината, а не в държавата, тя трябва да е най-малкото открит партньор на местните медии. Но би било наивно да се мисли, че това партньорство ще е полезно за общината, ако се публикуват само нейните успехи, неуспехи, обусловени от външни фактори, или пък провалите на опозицията. В Италия, например има редакции, които поръчват критични към собствения си вестник статии, за да увеличат тиража си.
За да не продължа да пиша за това, какво трябва да направи общината, вместо за това, какво могат да направят сами хората, ще завърша с не по-малко тиражираната тема за малкия и среден бизнес. Щом безработицата е най-големият проблем за хората, може би частният бизнес е най-добрата гражданска инициатива, която човек би могъл да предприеме. Ако се върнем към цифрите ще видим, че 45,2% от хората с опит в бизнеса биха предпочели децата им да започнат работа в държавния сектор - смущаващ индикатор за успешността и сигурността на бизнеса. Според няколко наши проучвания около половината (7.7%) от хората със собствен бизнес (общо 16% - 17%) твърдят, че бизнесът им е неуспешен и в същото време приблизително нови 15% планират да започнат частен бизнес. Следователно, все пак има желаещи да опитат. От своя страна политическият елит разбира важността на проблема, защото се надява бизнесът да поеме последиците от преструктурирането и да пълни бюджета. Подкрепата на малкия бизнес е приоритет и за основните ни донори. По въпроса за бариерите пред бизнеса също има консенсус: всички разбират, че няма достъп до капитали, че макро-икономическата среда е несигурна, че има корупция. И в същото време, нито хората искат да си заложат къщите за кредити, нито банките предлагат разумни лихвени равнища. Налице е парадоксална ситуация, при която всеки подкрепя развитието на малкия бизнес и всеки е наясно с пречките пред неговото развитие. Въпреки това елитът (не само управляващият) не успява да убеди обществото, че пречките са отхвърлени, а самите граждани не показват инициатива да ги преодолеят.
Изправени сме пред перспективата за митологизиране на малкия и среден бизнес и на гражданското общество. Понякога малкият бизнес и гражданското общество ми напомнят за тенеца в разказите на Радичков - никой не го е виждал, но вечер се чува как той върши сума полезна работа - събаря снега от покривите, слага слама за животните, оправя капана за свраките и т. н.
И, наистина, какво от това? Възможно ли е все пак гражданската инициатива да бъде ефективна част от местното самоуправление? Отговорът, според мен, е по-скоро в думата инициатива, отколкото в думата гражданска. Зад инициативата винаги има индивидуален мотив - комерсиален или морален, той винаги движи поведението към реални последици за личността. Гражданският ефект, възникването на гражданското съзнание едва ли биха могли да бъдат пряка цел на индивидуалните инициативи, освен в идеологизираните практики. Ето защо всяко едно гражданско посещение в сградите на местната администрация - по повод на воден теч, недоказана корупция, махленски скандал и т.н е всъщност форма на индивидуална гражданска инициатива. Когато искаме да провокираме други, според нас по-значими граждански инициативи, ние трябва да сме сигурни, че те ще се припознаят от гражданите като лични, с реални осезаеми последици за тяхното ежедневие. Един от начините да знаем за това е да следим общественото мнение, колкото и несъвършени да могат да бъдат социологическите проучвания.