Бистра Минкова, юрист,
Община Варна

Преходът на съществуващата политическа система в България към демокрация бе съпроводен и с промяна в административно-политическата структура на обществото, която на определен етап, като реакция на свръхцентрализацията, показа тенденции към обособяване на отделни групи. На различни нива това явление изглежда по различен начин, като от гледна точка на системата на държавната власт това се изразява в стремеж за административна самостоятелност на обособени териториални единици. Наложи се нов правен и дори политически термин - местно самоуправление, с който се характеризира възможността на администрацията на териториалните единици да взема самостоятелно решения в областта на икономиката и културата в рамките на съответния регион и в интерес на жителите му. Като такива териториални единици в България се регламентираха общините.
Разбира се, за наличие на местно самоуправление в посочения горе смисъл е рано да се говори. Съществуват редица непълноти и несъвършенства в правната уредба, които водят до невъзможност на общините да координират пряко обществения живот на тяхна територия. Тези проблеми могат да бъдат предмет на по-обширни разработки, като тук ще бъдат разгледани единствено на проблемите, свързани с нормативната уредба на общинската собственост.
Един от най-критичните моменти в работата на общините е установяване на тяхната собственост във връзка с отграниченията й от държавната.
Влизането на ЗМСМА в сила през 1991 г. утвърди както нова териториално-административна структура в страната, така и за пръв път прокара разделителна линия, поне в правен аспект, между понятията държавна и общинска собственост. Това бе естествена последица от възникването на нов правен субект, какъвто е Общината, тъй като неговото съществуване е неизменно свързано с упражняването на основно право - правото на собственост. Доколкото този закон регулира административно-правни отношения, то обществените отношения по повод собствеността остават извън неговия предмет и оттук не бе изяснен механизма, по който ще се установява и защитава правото на собственост.
Тези въпроси намират своето разрешение едва в излезлите през 1996 г. закони за държавна и общинска собственост и правилници за прилагането им. Там в общи линии се установяват същите критерии за разграничаване на общинската от държавната собственост, както в ЗМСМА, като е показан и начинът за доказване на собствеността при спор между двете страни. Остават обаче много проблеми.
Общините установяват своето право на собственост с Актове за общинска собственост, чието издаване е свързано с осъществяване на определена законова процедура. Предвиден е различен режим, в зависимост от това дали за конкретния имот е съставен или не стар Акт за държавна собственост (АДС). Необходима предпоставка, при наличието на стар АДС, е отписването на имота от актовите книги за държавна собственост. Това се извършва само при съгласието на държавата, представлявана от съответния областен управител.
Възможен обаче е и отказ за деактуване, при което законът препраща към общия исков ред за защита на правата на собственост. До същия резултат се достига и в случая, когато областният управител отмени съставения от общината Акт за общинска собственост (АОС). Съгласно установената практика на Върховен административен съд, в тези случаи не може да се говори за незаконосъобразност на заповедта на областния управител, а се препраща към общия исков ред за защита на собствеността.
Проблемът не е в наличието на тази сложна и навярно неясна за мнозина правна процедура за установяване на собствеността, нито дори в правото на държавата, при наличието на законово определение на обектите - общинска собственост, да дава наново преценка кои имоти следва да останат държавни и кои - не. В края на краищата, предвид периода на политическо и икономическо преустройство на страната, това е естествево правно решение.
Проблемът е, че няма законово установен срок или поне изчерпателно изброени условия, при които областният управител да може да отменя актовете за общинска собственост. Струва ни се, че остава правно незащитим въпросът, защо областният управител със съответна заповед има правомощията да отменя актовете за общинска собственост неограничено във времето - възможност, която е предвидена по принцип само при атакуването на нормативни актове.
В момента само като теоретична конструкция, напълно осъществима от правна гледна точка, областният управител може да отмени всеки акт за общинска собственост, без ограничение във времето и без да е необходимо да се мотивира, тъй като законосъобразността на неговата заповед (като на всеки административен акт) се презумира от закона. За съжаление, нормативната уредба не дава начин, по който биха могли да бъдат атакувани тези заповеди, а препраща към общия исков ред, което, както се спомена и по-горе, е и трайна практика на Върховния административен съд. Същевременно, в правомощията на областния управител е да издаде заповед за принудително изземване на спорния имот докато трае съдебната процедура - обикновено между 5 и 7години.
Гореизложеното доказва, че, при установяване на правото си на собственост спрямо държавата, общините са в по-неизгодна позиция. Този подход не е обоснован, когато се касае не за изключителна или предназначена за важни държавни нужди собственост, а за сгради, в които се помещават социални заведения, обществени организации или дори отдадени под наем с търговска цел.
Предвид горното, доколкото задължение на общините е да уведомяват областните адмнистрации за издаваните от тях АОС, както и да пращат копия от същите за сведение, считаме за правно по-издържано решение възможността да се предвиди преклузивен срок, в който така съставеният акт да бъде отменен от областния управител при определени законови предпоставки.