С Ъ Ю З Ъ Т Н А Б Ъ Л Г А Р С К И Т Е Г Р А Д О В Е
Валери Колев
Началото на ХХ век отбелязва бърз растеж на градското население в България. Докато през 1892 г. в градовете живеят 675 438 жители, то в първата година на века градското население е 778 014 души, а в края на първото десетилетие - 829 522. Към 1910 г. в България има 8 града над 20 хил. жители и още 7 града над 15 хил. жители. Бургас, Плевен и Русе показват най-голям растеж, а София надхвърля 100 хил. жители. В средата на 1913 г. около 150 хил. бежанци от останалите под чужда власт български земи се присъединяват основно към градското население.
Нарастването на градовете поражда редица специфични проблеми, свързани главно с финансите, градоустройството и усъвършенстване на общинските структури, които трудно се вместват в рамките на формирания дотогава опит и на остарялото законодателство от 1886 г. Така постепенно възниква идеята за взаимодействие между градските общини с цел оформяне на единна национална общинска политика.
Подобни процеси възникват в европейските страни още в самия край на XIX век и водят до създаване на национални съюзи на градовете, от които първият възниква в Белгия. Сходните проблеми пред градските управи в различни страни
ïîраждат идеята за учредяване на международен координиращ център, който да събира и обменя програми за развитие на общинското дело.Международен конгрес на градовете в Гант - юли 1913 г.
На 27 юли 1913 г. в Гант (Белгия) по инициатива на Белгийския съюз на градовете се открива международна изложба за градска архитектура и общинско управление. Успоредно с нея се провежда международен конгрес на градовете, в който участват повечето европейски национални съюзи. На него е представена и България с кметовете на Пловдив, Русе, Стара Загора, Кюстендил, Разград, Казанлък и на току-що присъединените Петрич и Лозенград.
Конгресът в Гант за пръв път обсъжда разнообразни аспекти от дейността на общините, уредбата на общинските власти в различните страни и взаимодействието между тях като естествено поставя въпроса за създаване на обща координираща структура. Така се учредява Международен съюз на градовете със седалище в Брюксел. Управлението му се осъществява от Изпълнителен комитет, начело с бюро, председателствано от видния белгийски общественик сенатор Винк. Като основна цел новият съюз си поставя подпомагането на изграждане на национални общински централи, в страните, където липсват такива. Към тях спада и България.
Силният подтик за изграждане на национален общински съюз отвън не получава непосредствено развитие в страната. Причините за това се крият не само в малкия брой на големите градове и относително малкия дял на градското население - едва 19%, но и в специфичния характер на общинската администрация, чиято основна задача е свързана с овладяване на властта и контролиране на населението, а не толкова с грижи за подобряване на бита му. Неподходяща се оказва и общата политическа обстановка в страната след Балканските войни, където остро са разгарят борбите между привържениците на Централните сили и на Съглашението.
Конгрес на българските градове - септември 1915 г.
Началото на Първата световна война принуждава правителството на д-р Васил Радославов да предприеме поредица мерки за стопанска подготовка на страната за война. В център
В края на юли 1915 г. по инициатива на столичния кмет Р. Радев и със съдействието на Вътрешното министерство е насрочен първият в историята на страната конгрес на градските общини, на който са поканени всички градски кметове. Той е открит на 5 септември с.г. в София, в залата на дружество "Славянска беседа". В него участват 68 кмета на градски общини. Те разглеждат най-належащите въпроси на деня, свързани с подготовката на общините за започналата война и със създаване на нов съвременен общински закон. Редица препоръки по организирането на прехраната на населението и по увеличаване на държавната намеса при регулиране на социалните конфликти са взети предвид от кабинета и отразени в приетите наскоро след това закони.
Конгресът отбелязва нуждата от единодействие между градските общини, но не поставя въпроса за създаване на техен съюз. Периодичното съгласуване на острите общински проблеми на събрания, конференции и под егидата на държавата все още се възприема от общинските дейци като напълно задоволителна, особено в обстановката на война. Включването на България в Световната война задълго прекъсва всякаква възможност за координиране между общините. Картината не се променя и през първите следвоенни години. Управлението на БЗНС трудно намира подкрепа в големите градове, а съюзяването на общините не съответства и на стремежа на кабинета да решава централизирано всички основни проблеми на страната.
à им стои предоставеното на общините право съвместно с органите на финансовата власт да нормират цените на стоките от първа необходимост. Така проблемът е прехвърлен от централната власт върху местната администрация, а това затвърждава убеждението у нейните представители от необходимостта за единодействие. Тласък идва и от подготвения проект за нов общински закон.Конференции на градските кметове - 1923-1925 г.
Едва след поемането на властта от Демократическия сговор през 1923 г. се създават условия за подновяване на взаимодействието. През летните месеци на 1923 г. правителството насилствено подменя общинските ръководства на почти всички градове и установява контрол върху тях. В тази обстановка по идея на русенския кмет Д. Владов на 22 октомври 1923 г. е свикана Първата конференция на градските кметове, в която взимат участие представители на 22 града. Тя поставя началото на укрепване на координацията между градските общини. Резолюциите по финансово стабилизиране на общините и за подобряване на продоволствието на градовете не намират отклик в правителството, но поставят началото на съгласувани действия на общинските ръководства в страната. Общинските дейци взимат принципно решение за свикване на нова конференция след провеждането на общински избори, която да обсъди и реши въпроса за създаване на Съюз на градските общини. Инициативата за свикването й е предоставена на столичната община. Силен подтик за създаване на национална общинска централа идва и от Международния съюз на градовете, който насрочва своя първи следвоенен конгрес за средата на 1924 г. в Амстердам.
Отлагането на общинските избори, внасянето на изменения в законите за градските и за селските общини и активната законодателна дейност на ХХI ОНС принуждава столичната община да се възползва от предоставеното й право и да насрочи Втора конференция на градските кметове. Тя е открита на 27 януари 1924 г. в София. Участие в заседанията взимат представители на 45 градски общини, а кръгът на обсъжданите въпроси е извънредно широк. Особено остър е спорът за рамките на общинската автономия и на държавния контрол върху нея. В него надделява тезата за гарантиране на общинското самоуправление от държавната намеса, основано на действащата Търновска конституция. Конференцията предлага на Народното събрание да разшири правата на общинските съвети във финансовата област и настоява за привличане на нейни представители при промяна в общинското законодателство. Конкретни препоръки са направени и по осигуряване на продоволствието, жилищния въпрос, за промяна на режима на поземлената собственост и др.
Особено внимание е отделено на реферата на видинския кмет Асен Цанов за създаване на съюз на градските общини. Лансираната идея е напълно възприета и е избрана петчленна комисия за подготовка на учредяването и на организационните документи на обединението. Така е направена и първата конкретна стъпка към създаването на Съюза на българските градове.
Под натиска на резолюциите на конференцията и на различни частни инициативи на отделни общини правителството проявява голяма активност при решаване на общинските въпроси в страната. Неговите действия стават повод за свикване на нова Трета конференция на градските кметове на 20 април 1924 г. В нея участват представители само на 6 градски общини - София, Пловдив, Хасково, Кюстендил, Самоков и Дупница. Силно намаленият състав води до решение да се посочат само конкретни мерки на кабинета за стабилизиране положението на общините. Не са приети никакви мерки за реализиране на идеята за съюзяване, за да не бъдат монополизирани организационните въпроси от присъстващите на конференцията.
В началото на юни 1924 г. във връзка с назряващата продоволствена криза и подготвянето на законопроект за нейното преодоляване, правителството само свиква Четвърта конференция на градските кметове на 13 юни 1924 г. На нея се създава специална комисия, която на базата на съществуващия в страната опит от времето на Първата световна война, разработва стройна система от мерки за борба с кризата. Предлага се децентрализирана система от органи - комисарства, под контрола на общините, но подпомагани от държавата. Тази идея е напълно застъпена в приетия от Народното събрание закон за облекчаване на продоволствието и намаление на скъпотията и става основата за изход от критичната за страната ситуация.
Конференцията избира и отделна комисия, която на базата на предварителни разработки обоснова идеята за създаване на национална общинска централа. Тя избира 7-членен Временен изпълнителен комитет с председател столичния кмет Паскал Паскалев. Задача на комитета е да организира учредителния конгрес на съюза и да изготви организационните му документи. Делегация на комитета за пръв път официално представя България на Втория конгрес на Международния съюз на градовете в Амстердам.
От януари 1925 г. авторитетният кмет на Русе Христо Стоянов започва да издава списание "Самоуправление", в което пропагандира идеята за единодействие между градските общини. В тази обстановка Временният изпълнителен комитет от името на Столичната община изпраща покана за учредителна конференция на 25 и 26 април 1925 г. Трагичните събития в средата на април осуетяват провеждането на конференцията. Под развалините на столичната катедрала "Света Неделя" остава и председателят на Временния комитет П. Паскалев. Поради военното положение учредяването на Съюза се отлага за есента, а в сложната обстановка за кратко начело на Временния комитет застава столичният помощник-кмет Иван Дечев. Назначаването на Георги Маджаров на вакантното кметско кресло в София, обаче предрешава и въпроса за председателството на Временното управително тяло. Той заминава като български делегат и на Третия конгрес на Международния съюз на градовете в Париж (28 септември - 4 октомври 1
925 г.)Пета конференция на градските кметове - Учредителен конгрес на Съюза на българските градове - 18-20 октомври 1925 г.
След завръщането на Г. Маджаров от Париж е свикана нова конференция на градските кметове, която се провежда между 18 и 20 октомври 1925 г. в София. В нея взимат участие делегати от 44 градски общини от цялата страна и ръководният екип на Министерството на вътрешните работи и народното здраве - министър Иван Русев, главният секретар на министерството Йосиф Разсуканов, началникът на отделението за общините и изборите Тодор Христов и др. При откриването министър Русев декларира схващането на централната власт за необходимостта от всестранно разширяване на местното самоуправление и призовава кметовете да вземат отношение по всички важни общински проблеми. Делегатите не отговарят на апела на министъра. Само някои от тях обръщат внимание на режима на поземлената собственост.
В двудневните заседания вниманието е съсредоточено върху основният въпрос - създаването на Съюз на градовете. Голяма част от мотивите, изтъкнати от делегатите, залягат в организационните му документи. Взима се решение новия съюз да стане член на съществуващия Международен съюз на градовете и да подкрепи полската идея за създаване на обединение на славянските градове и румънската - за подобна балканска структура. При изработването на устава на съюза се взимат предвид уставите на съществуващите европейски национални съюзи, с които българските общини поддържат отношения. Влияние оказва и двугодишната практика на конференциите на градските кметове и помощта на Специалния комитет към Международния съюз, който отговаря за връзките с националните общински съюзи.
Според своя устав Съюзът на българските градове е доброволно обединение на градските общини на федеративен принцип. То се създава с цел да ги подпомогне при ежедневната им практическа работа. Тенденцията е Съюзът да се превърне в координиращ център, който да съдейства за изграждане на единна общинска политика за цялата страна и да изпълнява консултативни функции по отношение на държавните мерки и общинското законодателство. Организационното устройство на Съюза до голяма степен напомня структурата на изградените по това време обществени организации : общо събрание (конгрес), Централен комитет и бюро. Прави впечатление липсата на какъвто и да е орган за постоянен финансов контрол върху Централния комитет и бюрото. Тези функции изпълнява ежегодното общо събрание. В средата на ноември 1925 г. Съюзът на българските градове е официално регистриран, а уставът му е утвърден от Централното управление на Вътрешното министерство.
Учредителният конгрес избира 12-членен Централен комитет. В него влизат кметове и помощник-кметове от по-големите градове : Г. Маджаров, Ив. Дечев и А. Христов от столицата, Петър Стоянов от Варна, Петър Дренски от Пловдив, Христо Стоянов от Русе, Никола Савов от Враца, Иван Миндиликов от Плевен, Георги Табаков от Лом, Илия Кожухаров от Габрово, Георги Каназирски от Бургас и Александър Иванов от Дупница. Ден след закриването на конгреса Централният комитет избира бюро в състав : председател Г. Маджаров, подпредседатели П. Дренски, П. Стоянов и А. Христов и за секретар-касиер Ив. Дечев. По наложилата се традиция в българския обществен живот тримата софийски членове образуват т.нар. "Постоянно присъствие" . Това е фактическият ръководен орган на съюза. Той обикновено само уведомява останалите членове на бюрото и на Централния комитет за своите решения и действия.
Организационно укрепване - 1926-1927 г.
След закриването на конгреса управлението на Съюза пристъпва към активна организационна дейност. До всички 92 градски общини в страната е изпратен съюзният устав и покана за членуване. Някои общини се записват веднага и дори отпечатват в общинските си вестници материали за него, но други изчакват началото на новата финансова 1926 г. Първата официална изява на Съюза е участието на негова делегация на началото на работата по водопровода Рила-София в края на октомври 1925 г. В центъра на вниманието на съюзното управление, а и на общините си остава изработването на нов цялостен законопроект за общините, който да подмени архаичните закони от лятото на 1886 г. От името на Съюза неговото ръководство настоява пред Вътрешното министерство проектът да бъде изпратен за мнение до всички общини в страната. Това е направено.
Въпреки очакванията, инициативата на съюзното ръководство да предизвика широка дискусия по законопроекта преди внасянето му в парламента не завършва успешно. Основна причина за това е неподготвеността на повечето общински съвети да вземат отношение по една твърде сложна и всеобхватна материя. Малко са и общините с компетентни икономисти, прависти и администратори, готови да критикуват официалния проект. Очевидна става и неохотата на висши чиновници от министерството да се съобразят с предварителни бележки. Важна роля изиграва и разразилата се кабинетна криза, която дезинтересира правителството от проблемите на местното самоуправление.
В тази обстановка на 13 ноември 1925 г. столичният кмет Г. Маджаров е застрелян до сградата на Народния театър от уволнен общински чиновник, който след това се самоубива. В съответствие с устава начело на съюза застава секретар-касиерът Ив. Дечев. Той обаче не разполага с авторитета и с широките обществени връзки на Г. Маджаров. Дечев не успява да се наложи в комбинациите по заемане на овакантеното кресло на столичен кмет, а това предопределя неуспех
Изборните резултати оказват голямо влияние за преустройството на ръководството на съюза. Управляващата партия на Демократическия сговор печели стабилно мнозинство и овладява Столичната община. За неин кмет е избран о.з. генерал-лейтенант Владимир Вазов. След стабилизирането си в Софийската община, през лятото на 1926 г. той се заема и със Съюза на българските градове. На 19 и 20 юли 1926 г. се провежда заседание на Централния комитет на съюза. Основно внимание е отделено на организационните въпроси. За пръв път се приема официален щат на канцеларията на Съюза. Секретарската длъжност в бюрото се отделя от касиерската. Секретарят трябва да се занимава изключително с организационна дейност и да се освободи от финансова отговорност. Промени настъпват и в състава на бюрото. За секретар е избран Ив. Миндиликов на мястото на Ив. Дечев. Нови членове стават русенският кмет Хр. Стоянов и ген. Вл. Вазов, избран и за председател на бюрото.
Заседанието взима решение за издаване на месечно списание - орган на съюза. То трябва да осъществява връзката между ръководството и общините и да пропагандира общинската идея сред по-широки среди. Избран е редакционен комитет в състав Ив. Дечев, Хр. Стоянов и Ил. Кожухаров. За име на списанието е определено "Самоуправление" като признание за ролята на русенското издание и като най-точно отразяващо целите на съюза. Заседанието повдига и широк кръг въпроси около участието на съюза в общинското законодателство и за финансово облекчаване на местното самоуправление. На 20 юли новото бюро е прието от министър-председателя Ляпчев. За пръв път български премиер публично призна необходимостта от включване на представител на общините не само в комисията по законопроекта за общините във Вътрешното министерство, но и в съответната парламентарна комисия.
Юлското заседание от 1926 г. има решаващо значение за вътрешната консолидация на съюза. То успя да го изведе от организационната криза и окончателно оформи нейната структура. Основният резултат, обаче е в оформянето на ръководния екип на съюза, който с малки изменения го ръководи в течение на 5 години. Той е съставен от авторитетни общественици, повечето с дълъг опит в областта на местното самоуправление като ръководители на най-големите градски центрове в страната. Всички те проявяват склонност да провеждат прагматична политика, да въвеждат умерени реформи и да използват опита на напредналите европейски общински администрации. Техен естествен център става Вл.Вазов, човек със сходни идеи и завидно влияние сред управляващите и опозицията. Основна цел на съюзното ръководство става постигане на единодействие между градските общини и оказване на влияние върху централната власт за единна държавна муниципална политика и модернизиране на общинското законодателство.
В изпълнение на поставените организационни цели, ръководството на съюза се опитва да укрепи финансовото му състояние с оглед издаването на съюзното списание и да привлече нови общини за членове. Оказва се, че за близо една година в организацията членуват само 20 от съществуващите 93 града, а редовно отчетените са още по-малко. Основно постижение си остават добрите връзки с Вътрешното министерство и установените контакти с Международния съюз на градовете и с някои европейски съюзи.
Появата на списание "Самоуправление" на 1 септември 1926 г. изиграва съществено значение за организационното състояние на съюза. В него се публикуват основна част от материалите на бюрото и на Централния комитет и почти всички директивни документи. То постепенно се оформя като основен пропаганден център на идеята за координиране на общините. От особено значение са и материалите за конкретни проблеми и успехи в развитието на отделни български градове. Започна и провеждането на специални анкети по осъществяване на различни конкретни мероприятия с акцент върху благоустройството.
Към края на 1926 г. се активизира и канцеларията на съюза. Тя установява преки връзки с националните общински съюзи от Франция, Австрия, Белгия, Италия, Великобритания, Югославия. Оттам на разменни начала започва получаването на редица международно утвърдени списания и материали по общинска политика. Пръв резултат от дейността на Съюза на българските градове се оформя през лятото на 1927 г. Ръководството успява да организира анкета сред всички градски общини за сключване на външен заем за чисто общински нужди. Предоставените сведения на централната власт не водят до сключването на подобен заем, но извършват прелом в отпускането на вътрешни заеми от държавните банки и от популярните банки под гаранция на държавата. Това в голяма степен решава през следващите няколко години основният въпрос за кредитиране на общинските мероприятия.
Според изготвения от бюрото на съюза отчет, периодът юли 1926-октомври 1927 г. се окачествява като "пробна година". Докато за първата година от съществуването на Съюза в него се записват едва 20 общини, то в края на 1927 г. те вече са 43 (на учредяването на Съюза присъстват 44). В тези 43 града живеят 691 345 души - т.е. 61 % от градското население на страната. От тях само 8 са редовно отчетени. Ръководството със съжаление отбелязва нежеланието на кабинета да подкрепи Съюза в неговата дейност и да го превърне във фактор на държавната общинска политика. Положителна оценка получава само съюзният орган и международните връзки на организацията.
На 20 и 21 ноември 1927 г. се провежда Второто редовно общо събрание на Съюза на българските градове. Делегатите приемат отчета на ръководството и набелязват редица мерки за активизиране и организационно укрепване. Основните от тях са издаването на вестник като орган на съюза, без да се спира списание "Самоуправление", и връщането към стария добре работещ механизъм на конференциите на градските кметове. Първата, насрочена за февруари 1928 г. трябва да се занимае с подобряването на стопанския и културен живот в градовете. Събранието извършва промяна в бюрото. За секретар на съюза е избран народният представител Хр. Стоянов. Учредена е "Справочна секция" към Централния комитет със задача да обменя информация между общините по всички интересуващи ги въпроси. Предвижда се откриването на още две секции - Юридическа и Техническа.
à му да се задържи като ръководител на Съюза на българските градове. Въпреки това Ив. Дечев продължава активната политика на Съюза и в средата на януари на среща с новия министър на вътрешните работи и премиер Андрей Ляпчев открито поставя въпроса за участието на съюза в комисията по законопроекта за общините. А. Ляпчев отговаря уклончиво и обвързва всичко с изхода от наближаващите общински избори. Според него обсъждането на проекта е работа на новоизбраните общински ръководства.Фактор в общинската политика - 1928 г.
Опитът на Земеделското министерство да наложи ограничения върху земите-общинска собственост, предизвиква съпротива от всички градски общини, координирана от съюзното ръководство. Успехът затвърждава намерението да се свика общонационална конференция, в която да бъдат поканени и общини
Месец и половина след конференцията Южна България е сполетяна от катастрофално земетресение. В специален "Позив към общините" съюзното ръководство приканва общинските съвети да гласуват помощи за пострадалите области и внася цялата си касова наличност във фонда за подпомагане на пострадалите. На апела с помощи откликват и националните общински съюзи от Белгия и Чехословакия. Общинските съвети из цялата страна се включват в помощната акция, а общинските служители оглавяват създадените помощни комитети и обикновено са техни най-дейни функционери. По общо признание работата на общинските дейци в новосъздадената Дирекция за подпомагане на земетръсната област (ДИПОЗЕ) е от решаващо значение за бързото ликвидиране на последствията от природното бедствие.
Активизирането на Съюза на градовете нам
Тази позиция намира потвърждение и на Третото общо събрание на организацията, проведено между 25 и 27 ноември 1928 г. На него за пръв път министър-председателят Ляпчев посочва конкретни мерки в областта на общинската политика, резултат от взаимодействието между централната и местните общински власти, представени от Съюза : прехвърляне на част от данъците от държавата на общините, откриване на Ипотекарна банка за комунален кредит и др. Делегатите със задоволство отбелязват количественият ръст на съюза. В него участват 57 градски и една селска община, което е 60 % от градските общини в страната и 80 % от градското население. За една година са привлечени 36 нови членове с 361 454 жители. Най-високо са оценени усилията на съюзния секретар Хр. Стоянов. Конгресът предава въпроса за приемане на селски общини в Съюза в компетенциите на Централния комитет, който трябва да се съобрази с европейската практика. По изключение се отправят покани за участие към десетте най-големи селски общини, потенциални кандидати за градски статут.
Положителна оценка се дава и на участието на съюзни представители в различните комисии към министерствата на вътрешните работи, на земеделието, при изготвянето на правилника за общинските стопански предприятия и особено за акцията срещу въвеждане на ограничения върху общинската поземлена собственост. Делегатите одобряват провеждането на общински конференции и международната дейност на Съюза - участие в анкетите на Международния съюз на градовете и в работата по образуване на Съюз на славянските градове.
С конгреса от ноември 1928 г. приключва най-успешната година в историята на Съюза на българските градове. Тя е решаваща не само за неговото организационно стабилизиране. Годината очертава линията Съюзът да се превърне във фактор в общинската политика на българската държава, в партньор на правителството и в основен консултант на Народното събрание.
, нечленуващи в Съюза, и дори села - околийски центрове. Конференцията се открива на 26 февруари 1928 г. В своята реч премиерът Ляпчев поставя широк кръг въпроси пред ръководствата на градските общини и апелира към Съюза на градовете да изпрати свои представители в няколко правителствени комисии, подготвящи нови законопроекти. Февруарската конференция отбелязва началото на нов етап в развитието на Съюза на българските градове. Организацията рязко се активизира и повишава своя авторитет както сред общинските дейци, така и в правителствените кръгове. Нейни представители получават правото да участват при изработването на общинското законодателство и при формирането на държавната общинска политика. Съюзът се стабилизира финансово и организационно, укрепва неговият печатен орган, увеличава се броят на общините-членове. Молби за приемане подават и някои големи селски общини.èрà израз в свикването на нова конференция в края на юли 1928 г. във Варна. Основна тема е необходимостта от нов закон за общините. В рефератите и дебатите се оформят основните принципи, подкрепяни от общинските ръководства - разширяване на общинската автономия, стабилизиране на финансите, намаляване на задължителните фондове. Потвърдена е и нуждата правителството постоянно да се консултира със Съюза при всяка стъпка в общинската си политика.За нов общински закон - 1929-1930 г.
Особено добре тези тенденции проличават в началото на 1929 г., когато Вътрешното министерство пристъпва към практическо изготвяне на законопроекта. Централният комитет избира 5-членна комисия, начело с председателя си Вл. Вазов за участие в общата комисия по проекта. Под влиянието на Съюза се активизират и други обществени организации - Българското икономическо дружество, Съюзът на общинските служители, оформящият се по подобие на Съюза на градовете Съюз на окръжните съвети.
На 1 февруари 1929 г. е свикана предварителната конференция под председателството на премиера, който е и вътрешен министър. В нея взимат участие ресорната парламентарна комисия, висши служители на Вътрешното министерство, представители на опозицията и на Съюза на градовете. Създадената комисия получава най-широки пълномощия, но наближаващите общински избори задълго блокират участието на Съюза в работата й. Относителното изравняване на правителствената партия с опозицията в ръководствата на градските общини временно дестабилизира ръководството на Съюза на градовете. Едва на 4 юли 1929 г. то отново взима участие в работата на комисията.
За консултиране с кметовете на градските общини съюзният председател Вл. Вазов свиква нова конференция на 7 юли 1929 г. в Плевен. Тя изработва обща позиция на представителите на местното самоуправление по всички основни въпроси от законопроекта. Рефератите, резолюциите и отделните мнения са публикувани в специален сборник "Общинският проблем", издаден веднага със средства на Съюза. Делегатите по принцип приемат и проектоустава на новосъздадения Съюз на славянските градове.
Плевенската конференция е последната от серията конференции, посветени основно на радикалното модернизиране на общинското законодателство в страната. Интересът към тях постепенно намалява. Това се изразява както в ограничения брой делегати, взимащи участие в дискусиите, така и в намаленото участие в самите форуми. Основната маса от градските общини все повече се солидаризира със схващанията на съюзното ръководство. Новите идеи стават все по-малко, а срещите все повече се превръщат от сблъсък на мнения в място за овации на съюзното ръководство.
Краят на тази конференция отбелязва началото на един шестмесечен период, в който дейността на Съюза на градовете все повече се съсредоточава в работата на комисията по законопроекта. Предварителният етап привършва към края на август, като в него се оформят основните принципи на закона, заимствани от опита на малките западноевропейски страни, където по общо мнение условията са сходни с българските. Законовата уредба на техните общини става достъпна за българските законодатели главно по каналите, изградени от Съюза на българските градове. На 4 септември премиерът назначава окончателният състав на комисията, която ще оформи конкретния текст на законопроекта. В нея влизат трима делегати на Съюза на градовете - Ив. Дечев, Ил. Кожухаров и Хр. Стоянов. Те взимат активно участие в дейността на 4 от петте подкомисии и значителна част от крайните текстове в проекта са тяхно дело.
Към края на октомври 1929 г. проектът е завършен, редактиран и включен в тронното слово при откриването на сесията на Народното събрание. Още в крайната фаза на разработване текстът среща съпротива от чиновниците в Просветното и Земеделското министерство. Възражения прави и Министерството на Правосъдието. Това предопределя и мястото му в дневния ред на парламента, където е изместен от злободневните въпроси. Съдбата на законопроекта принуждава ръководството на Съюза на градовете да отложи редовното общо събрание за началото на 1930 г. Повторното отлагане на дебатите по закона принуждава Централният комитет да свика поредната конференция на градските кметове.
Форумът се събира в намален състав на 27 януари 1930 г. в столицата. На него присъстват само кметовете на 8 най-големи градове - София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Шумен, Хасково и Видин. Те се занимават единствено с въпросите по отпускане на държавни кредити за кооперативно жилищно строителство. Срещата протича вяло, очевидно надеждите са насочени към законопроекта за общините, чието преглеждане продължава след преодоляването на майската правителствена криза. В навечерието на новата сесия на парламента проектът е отново преработен. това дава възможност за свикване на отлагания Четвърти съюзен конгрес на 21-23 септември 1930 г.
Отчетът на ръководството отбелязва слабото организационно развитие на съюза. В съюза участват 58 градски и 6 селски общини - с 6 повече от предишния конгрес през 1928 г. Увеличението идва главно за сметка на новоприетите големи селски общини. Въпреки че съюзът не обхваща всички градски общини, най-големите и жизнени български градове са включени в него. Финансовата неизправност на членовете се превръща в хроническа слабост за организацията, но е разбираема в условията на световната икономическа криза от 1929-1933 г. На този фон като основни достижения на съюза са отчетени конференциите и работата на съюзните представители в парламентарните комисии. Особено задоволство предизвиква окончателният текст на законопроекта, където критики са отправени единствено в раздела за общински финанси. В заключение общото събрание предлага на Вътрешното министерство да стане инициатор за унификация на всички закони по общинската материя и да побърза с внасянето на готовия законопроект в Народното събрание.
Конгресът променя и състава на ръководните органи с цел те да отразят промените, настъпили след общинските избори в началото на 1929 г. За нови членове на бюрото са избрани пловдивският кмет Еньо Манолов и варненският - Никола Попов. Вл. Вазов запазва председателското кресло.
Четвъртият конгрес отбелязва края на един тригодишен активен период в живота на Съюза на българските градове. Насетне вниманието на ръководството и на общините е напълно погълнато от внасянето на законопроекта в парламента и дебатите по него. За чисто организационни въпроси не остават сили и средства. От началото на 1931 г. дейността на Съюза е напълно парализирана от проточилото се обсъждане в Народното събрание, от разразилата се с пълна сила икономическа криза и от подготовката на парламентарните избори. Последните вливат голяма доза несигурност в общинските дейци, тясно обвързани с управляващия Демократически сговор. Това се отразява и на съюзния орган списание "Самоуправление". Рязко намалява обема на книжките, повечето от тях излизат в двойни номера, пропускат се месеци.
Организационна криза - 1931-1934 г.
През юни 1931 г. коалицията Народен блок, обединила демократи, земеделци, радикали и националлиберали, печели парламентарните избори и съставя свое правителство начело с водача на Демократическата партия Александър Малинов. През октомври с.г. той е заменен от сподвижника си Никола Мушанов. Политическата обвързаност на ръководството на Съюза на градовете с напусналия властта Демократически сговор парализира съюзното ръководство до края на годината. След общинските избори от февруари 1932 г. управляващата коалиция успява да се наложи като основна сила и в общинското управление. Това води до постепенното й налагане и в Съюза на градовете. Този процес е сериозно забавен от проточилата се съдебна намеса в изборите за столичната община, където едва през есента на 1932 г. в кметското кресло сяда демократът Б. Начев.
В тази обстановка през ноември 1932 г. е проведено Петото общо събрание на Съюза на градовете. То отчита необичайно вяла съюзна дейност. Старателно готвения от предходното ръководство законопроект е оттеглен от новия министър на вътрешните работи д-р Александър Гиргинов. Финансовото състояние и на Съюза, и на страната е плачевно. Единствено радикални промени са направени в кадрово отношение. Новите кметове на големите градове попълват Централния комитет (все по-често наричан Изпълнителен комитет) и бюрото. За председател на Съюза по създадената вече традиция е избран столичният кмет Начев.
Развитиет